Iran's Zero-Sum Enrichment - an excellent guide to the negotiation process

Zero-Sum Enrichment

Six reasons why the United States can’t force Iran's nuclear hand.

BY COLIN H. KAHL, ALIREZA NADER | OCTOBER 14, 2013

Iranian president Hasan Rouhani's recent charm offensive has raised expectations for a diplomatic breakthrough heading into this week's nuclear negotiations between Iran and the United States, Britain, China, France, Germany, and Russia (the so-called P5+1) in Geneva. Sanctions have taken a heavy toll on the Iranian economy, and the Islamic Republic may finally be motivated to take steps to rein in its nuclear program, including accepting limits on uranium enrichment, in exchange for lessening the pressure.

Hawks in Israel and Washington, however, have been quick to describe Rouhani as a "wolf in sheep's clothing," warning that the Iranian regime may agree to "cosmetic changes" to its nuclear program in exchange for sanctions relief, but ultimately will do little to constrain its quest for the bomb. In particular, they have cautioned the Obama administration against acquiescing to an agreement that allows Iran to continue any domestic uranium enrichment, even at low levels suitable only for civilian nuclear power and under stringent international supervision. In his Oct. 1 speech to the U.N. General Assembly, for example, Israeli Prime Minister Benjamin Netanyahu insisted that only a complete dismantling of Iran's enrichment program could prevent Tehran from developing nuclear weapons. This position has been echoed by conservativethink tanks in Washington and by numerous voices on Capitol Hill. Their collective mantra: "a bad deal is worse than no deal."

 Read more here 

 

 

БЪЛГАРСКИЯТ ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ КАТО УСМИВКАТА НА ИЗЧЕЗВАЩА РАЗКРАЧЕНА ЖАБА

Всеки, който по време на летните жеги от нямане на какво да се прави, се е чудел какво е всъщност това “интелектуалец”, през последната седмица получи отговор. Всъщност повече от един. Ако претендирате да сте “интелектуалец”, но не се вписвате в българското “дясно”, то вие сте сте самозаблуждаващ се комплексар. Ако или пък не се вписвате в българското “ляво”, следва, че сте амеба. А ако не се вписвате в нито едно от двете? То тогава несъмнено и неизменно следва, че сте смесица от двете. Затова и резюмирана, дефиницията за вас би звучала така: “Вие сте най-просто микроскопично едноклетъчно животно, което няма постоянна форма, но за сметка на това сте неудачник, който страда от комплекса на Фурие и оцелява благодарение на сляпата си вяра в лъжи”. Ако не ви харесва дефиницията и не се припознавате в нея, не сърдете на мен. Тя е базирана на амалгама от описанията на двама видни български интелектуалци, които миналата седмица дадоха своите отговори на горепосочения въпрос –  Петър Волгин и Калин Манолов.

линк към оригиналната публикация

ПЕСЕНТА НА СИРЕНИТЕ, ИЛИ ПРИКАЗКА ЗА ПРЕХОДА ПО ВЪЖЕНИЯ МОСТ НА БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ

Събитията през последните седмици в България – физически отдалечено за мен място – кристализираха в един метафоричен образ, който от много време ми се върти в главата. В съзнателния ми живот – някъде от средата на гимназиалните ми години – не ме напуска едно объркващо и подтискащо чувство, че се движа по въжен мост. Зад мен – тъма и изпотрошени изгнили стъпала, лешояди и хиени... Пред мен – мъгла и несигурност, но зад мъглата – светло бъдеще. Под мен – бездна. Там няма вариации – всичко е смърт. Над мен – буреносни облаци, а слънцето дори не е ясно къде е. Вятърът застрашително клати моста ту наляво, ту надясно, всеки момент може да се скъса и всички да политнем в пропастта. Несигурни и уплашени, ние търсим водачи, които да ни преведат до другия край. А там, някъде зад облаците, мъглата и маранята, ни чака светът – нормален, цивилизован, хуманен – такъв, какъвто сме си го представяли винаги. Ние чуваме божествените гласове на сирените, които ни водят през гъстата мъгла. Въздухът е изпълнен с тяхната песен за неземните красоти на природата и обилните богатства, които ни очакват.

The Empire Strikes Back, An Interview With Grzegorz Kostrzewa-Zorbas

The Empire Strikes Back, An Interview With Grzegorz Kostrzewa-Zorbas

from the book A Blow From the Left
by Jacek Kurski and Piotr Semkatranslated by Marcin Wiesiolek,
forward by Joshua Spero

---

FOREWORD

The following incisive and revealing interview raises important questions and seriously reassesses some of the policies conducted by both the Polish Ministry of Foreign Affairs and the Polish national leadership during the first years of the post-Communist era in Poland. Mr. Grzegorz Kostrzewa-Zorbas, one of the prominent Solidarity underground activists who focused on foreign policy issues during the 1980's and one of the first to be appointed as a non-Communist to the ministry, depicts the unusual complexity of foreign policy issues he helped to initiate and implement while serving in senior-level positions from 1990-1991.

Япония Пуска Зеленото Они* от Японското Токкури** Отново на Свобода

 

След унищожителното земетресение и цунами през март 2011 огромна част от японците се сбогуваха с мита за "безопасната" ядрена енергия, пък била тя и за "мирни цели", и се обявиха в подкрепа на перманентното затваряне на ядрените централи по цялата територия на страната. В отговор на големия обществен натиск и от съображения за безопасност тогавашният премиер Нато Кан обяви поетапно изваждане от експлоатация за неопределен период от време на всички 52 (според някои са 54, зависи от начина на класификация) ядрени реактора в страната. Спирането на ядрен реактор отнема много време и за това последният спрян реактор беше през май тази година, на северния остров Хокайдо. Според последното обществено проучване на един от най-големите вестници в Япония, Майничи Шинбун, повече от година след аварията във Фукушима 71% от запитаните продължават да са против възстановяването на ядрените централи. Въпреки това радостта от мораториума върху ядрената енергия бе кратка. Почти едновремено със затварянето на последния реактор започна масова офанзива в медиите за скорошното връщане в експлоатация на поне някои от ядрените мощности. Привържениците на връщането на Япония към ядрената енергетика са много и разнообразни. Но те се обединиха в мощна Пи Ар кампания, чието послание целеше да сплаши хората с неприятен, но строг режим на тока през лятото. Въпреки това, опозицията срещу ядрената енергия в Япония не намаля. Напротив, нарастна и привлече като свои говорители известни писатели, артисти, учени, журналисти и т.н.

Как тогава да си обясним противоречивото и без съмнение непопулярно решение на сегашния премиер Йошихико Нода да разреши връщането в експлоатация на два реактора в една от най-необезопасените централи – Ой, в префектурата Фукуй на западното крайбрежие, в момент, когато 71% от населението е против? При това въпреки всекидневните масови демонстрации в Токио и другите големи градове? Няколко са възможните обяснения.

Япония и свободните търговски споразумения (FTAs) като една чаена церемония

[caption id="" align="alignright" width="470" caption="President Hu Jintao, the Republic of Korea President Lee Myung-bak (left) and Japan's Prime Minister Yoshihiko Noda pose for photographers during their meeting in Beijing on Monday"][/caption]

В ноемврийския брой на Foreign Policy американският държавен секретар Хилъри Клинтън публикува  статия, озаглавена "Тихоокеанският век на Америка" (America's Pacific Century). Въпреки огромната си важност, тази публикация остана малко забелязана извън средите на международните анализатори. Тя, обаче, не е просто симптоматична за течащата промяна във външно-политическата стратегия на САЩ, но и е до голяма степен програмна. Накратко казано, американският държавен секретар определя Азия и особено Азиатско-тихоокеанския регион като основен приоритет за бъдещата "капитална" външно-политическа стратегия на Америка. Излизайки от две войни, които погълнаха огромни ресурси и най-вече - вниманието на политиците, САЩ вече могат да погледнат към може би най-интересния от гледна точка на комплексност и много-пластавост в международен аспект регион.

Това повишено внимание към региона не е случайно. Тук, разбира се, са двете най-многолюдни държави в света - Китай и Индия. Тук са също така и двете най-могъщи икономики в света след тази на САЩ - Китай и Япония. В този регион се намират и пет от деветте ядрени сили в света - Русия, Китай, Индия, Пакистан и Северна Корея. Не на последно място, тук се намират най-големите технологични центрове и финансови пазари наред с тези на САЩ и ЕС - Япония, Сингапур, Хонг-Конг, Китай и Южна Корея.

В този контекст трябва да се анализира и подновената инициятива за споразумение за свободна търговия, или FTA(Free Trade Agreement), между ЕС и Япония, която Европейската комисия разгледа на свое заседание на 31-ви май. Въпреки, че няма точна дата за започване на преговорите между ЕС и Япония за постигане на задълбочено споразумение за свободна търговия, завършването на процеса по предварителните

EU doesn't need more democracy, but a new permissive consensus

Clearly, across Europe democracy is hijacked by populist eurosceptics. Like hyenas and vultures, they gang up in ever greater number, foretasting the feast on a morbidly wounded EU. In France, Francois Hollande did not win the French presidential elections; Nicolas Sarkozy lost them. But certainly not to the French socialist candidate. He fell prey to the far-right eurosceptic Marine Le Pen and her Front National. And in Greece the two dominant pro-EU parties fell prey to the marginal eurosceptic forces. The Pyrrhic success of Nea Democratia to increase its nominal parliamentary representation vis-a-vis PASOK from the previous elections is largely a result of a strategic vote by the pro-European voters in the country who judged the party and its leader, Antonis Samaras, as a better front runner against the eurosceptic extremist parties. In Finland, the NCP and the Social Democrats lost to the True Finns in the 2011 elections, and the Dutch government fell recently after the eurosceptic Geert Wilders withdrew his support for the Mark Ruttes' minority government.

 

Politicians are wrong to deal with the current EU crisis by seeking financial remedies. The current euro-malaise is a symptom of an illness, not the illness itself. The real illness of Europe is called democracy. I am hardly the exception of thinking this way. But I imagine to be in the minority of those who differ from the widespread view that it is the "democratic deficit" that causes the crisis. Not too little democracy, but too much of it is in the bottom of it all. Today's European Union survival path increasingly passes through greater political and fiscal federalization - a process that must be seen through the prism of nation-building dynamics. If nation-building history teaches us anything, however, it is that democracy is not the answer, but could very well be the problem.