Последиците от британско, френско и белгийско колониално управление от края на 19-ти и началото на 20-ти век продължават да се чувстват с пълна сила в редица региони по света, както директно така и индиректно. Геноцидът в Руанда през 1994-та – безспорно един от най-разтърсвъщите епизоди на пост-колониално етническо изтребление – е само част от лавинообразната поредица от кървави конфликти днес, чийто зародиш се крие във властовата конфигурация наследена след оттеглянето на колонизаторите и от модела за емулиране, който те оставиха след себе си. Ето кратка илюстрация на този модел: в Руанда малцинствената етническа група Тутси беше преследвана за изтребление от доминантната етническа група Хуту, до някъде защото по време на Белгийското управление Тутси са били, така да се каже, "галениците" на колонизаторите: те са получавали повече права, блага, образование, социален сатус. Като малцинствена група – едва 14% от населението, срещу 85% Хуту – те са били избрани не случайно да служат на европейските си господари. До каква степен тази етническа омраза може да стигне е видно от нивото на жестокост – почти един милион души, жени, деца, старци, младежи, са били буквално съсечени с мачете. За да разбере човек какво означава това, трябва да си представи физическата сила, необходима за съсичането и изтребването на такъв голям брой човешки същества...Във времето на национализъм и право на национално самоопределение, малцинствените групи имат малък шанс за равностойно социално и материално положение. Демокрацията, като идеология, предполага равенство на закона, но се базира на принципите на управление на мнозинството в политически и икономически смисъл. Това обаче означава липса на равенство между малцинствата, особено при липсата на строго определени правила и механизми за спазването им. В установените демокрации този проблем, поне до скоро, не беше на дневен ред. Повечето от така наречените "стари" демокрации са белязани от известна степен на хомогенност – етническа, културна и лингвистична. Това, разбира се, се променя активно и последиците от все по-голямото етническо разнообразие се чувстват по всички краища на Стария континент. При пост-колониалните държави обаче, това разделение е въпрос на оцеляване. В Ирак, по времето на Саддам Хюсейн, сунитите – религиозно малцинство както там, така и в Иран – бяха "галениците" на режима и съставляваха голяма част от членската маса на Баас партията. След падането на режима, десетки хиляди изгубиха работата си, препитанието си, сигурността си и много от тях станаха жертва на отмъщение и атаки от военнизирани шиитски и кюрдски групи. В Ливан, в ролята на "галената" малцинствена група бяха поставени християните. Френските колонизатори ги издигнаха в социалната и икономическа йерархия, но след тяхното оттегляне екзистенциалното им оцеляване беше поставено на карта, както дългата гражданска война там го показва недвусмислено. Можем да спекулираме, че дори историята на Израело-палестинския конфликт е белязана от подобна динамика. При напускането на териториите, управлявани след Първата световна война и разпада на Отоманската империя, Британската империя предпочете да подкрепи еврейското малцинство пред палестинското мнозинство. Нищо, че именно еврейски терористични групи бяха зад най-кървавите анти-британски атентати (да си спомним например атентата в хотел Цар Давид). Само, че за разлика от другите случаи, тук израелското "малцинство" умело и бързо успя да изтласка палестинското "мнозинство" и така да го превърне успешно в малцинство, а себе си в мнозинство. Но моделът е същият. Подобни картини може да се видят от Кения, Сомалия, Конго, Уганда, Судан, дори в Кипър и Бахрейн.
Обръщайки поглед към Сирия и деспотичния режим на Башар Асад, тази динамика на малцинствено противопоставяне някак си убягва от погледа на повечето западни анализатори. Във възвишената си реторика за "свобода" и "демокрация" анализаторите често пропускат да отбележат, че режимът на Асад се държи на повърхността не само от преплетените интереси и лоялност между политически елит, висш военен ешалон и тайна полицията. Всъщност съществува и съвсем искрена подкрепа за режима от един сравнително малък сегмент от населението - религиозната секта на алауитите (от които произхожда Асад, по подобен начин по който Саддам Хюсейн произхожаше от сунитската малцинствена група в Ирак). За тях оцеляването на режима е неразривно свързано със собственото им оцеляване. Според някои репортажи от Хомс – провинциалния център на бунтовниците, който продължава да е непревземаем от силите на Асад – жители на града, озверени и отчаяни от артилерийския погром, на който денонощно са подложени от месеци, са се впуснали в жестока саморазправа с малцинството на алауитите, които са притиснати и изолирани в отделни райони на града. Неспособни да отвръщат адекватно на огъня на сирийската армия, сунитски бунтовнически групи често подлагат на ракетен обстрел вместо това именно тези алауитски квартали, убивайки мирни жители там. Не случайно говорители на алуитите често критикуват режима на Асад не заради военните действия, а заради липсата на решителност да смажат бунтовниците с още по-решителна жестокост и безкомпромисност. За тях, съвсем разбираемо, това е въпрос на оцеляване.
Извоюването на свободата на мнозинството парадоксално минава през страданието на малцинството. Това е така днес, а тази практика е добре подкрепена и от историческия преглед. За съжаление играта на така наречените "велики сили" е къде-къде по-цинична и няма нищо общо с принципите на хуманизъм и човешки права. Тя не е за "свободата" и "правата" на мнозинството обикновени сирийци, страдащи под диктата на Башар Асад. Нито е за защита на живота и равнопоставеността на групи като алауитите, друзите, кюрдите или други малцинствени групи в Сирия, които страдат по свой собствен начин от бушуващата гражданска война. Играта е част от новия гамбит между великите сили, в центъра на който все по-активно се озовава Иран. Чрез натиска си върху режима на Асад, САЩ и Европейските сили всъщност притискат Иран. Те обаче, поне засега, не са готови да направят това, което направиха в Либия (донякъде против желанията си) или в Ирак и Афганистан. Президентът на САЩ, Барак Обама, твърдо заяви миналата седмица, че вариантът за военна намеса в Сирия не е на масата, поне за момента. Обречени на провал резолюции в Съвета за сигурност на ООН и изостряне на реториката от висшите дипломати е, като че ли най-многото, което може да се очаква от САЩ за момента. Подобна е и колебливата реакция на ЕС, който внимателно следва посоката на САЩ. Китай и Русия пък защитават Сирия, за да защитят интересите си в Иран. Ако се лиши от Сирия, Русия ще изгуби още една политическа упора за политиката й в Близкия Изток. По различни причини и по различен начин Турция и Израел са две гранични със Сирия държави, които са притиснати от обстоятелствата в незавидното положение между чука и наковалнята. И при двете подкрепата за смяна на режима на Асад е балансирана от различен по естество страх. За Израел той е от от последиците на едно по-истинско надигане на сунитите, по подобие на шиитите в Ирак след падането на Саддам, както и влиянието на Сирия върху Ливан. За Турция, дестабилизацията по границата със Сирия, както и потенциалната еманципация на кюрдското население е причина страната да е сравнително резервирана в критиките си към режима на Асад, независимо от минали вражди и спорове, особено по отношение на ползването на водите на Тигър и Ефрат и подкрепата на Сирия за ПКК. И докато регионалните и великите сили си защитават интересите, аспирации за демокрация, етно- и религиозен национализъм, борба за оцеляване и желание за мъст ще продължават да триумфират в региона. Това, което виждаме днес и тук е само началото, а не краят. За съжаление.
No comments:
Post a Comment