Iran's Zero-Sum Enrichment - an excellent guide to the negotiation process

Zero-Sum Enrichment

Six reasons why the United States can’t force Iran's nuclear hand.

BY COLIN H. KAHL, ALIREZA NADER | OCTOBER 14, 2013

Iranian president Hasan Rouhani's recent charm offensive has raised expectations for a diplomatic breakthrough heading into this week's nuclear negotiations between Iran and the United States, Britain, China, France, Germany, and Russia (the so-called P5+1) in Geneva. Sanctions have taken a heavy toll on the Iranian economy, and the Islamic Republic may finally be motivated to take steps to rein in its nuclear program, including accepting limits on uranium enrichment, in exchange for lessening the pressure.

Hawks in Israel and Washington, however, have been quick to describe Rouhani as a "wolf in sheep's clothing," warning that the Iranian regime may agree to "cosmetic changes" to its nuclear program in exchange for sanctions relief, but ultimately will do little to constrain its quest for the bomb. In particular, they have cautioned the Obama administration against acquiescing to an agreement that allows Iran to continue any domestic uranium enrichment, even at low levels suitable only for civilian nuclear power and under stringent international supervision. In his Oct. 1 speech to the U.N. General Assembly, for example, Israeli Prime Minister Benjamin Netanyahu insisted that only a complete dismantling of Iran's enrichment program could prevent Tehran from developing nuclear weapons. This position has been echoed by conservativethink tanks in Washington and by numerous voices on Capitol Hill. Their collective mantra: "a bad deal is worse than no deal."

 Read more here 

 

 

БЪЛГАРСКИЯТ ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ КАТО УСМИВКАТА НА ИЗЧЕЗВАЩА РАЗКРАЧЕНА ЖАБА

Всеки, който по време на летните жеги от нямане на какво да се прави, се е чудел какво е всъщност това “интелектуалец”, през последната седмица получи отговор. Всъщност повече от един. Ако претендирате да сте “интелектуалец”, но не се вписвате в българското “дясно”, то вие сте сте самозаблуждаващ се комплексар. Ако или пък не се вписвате в българското “ляво”, следва, че сте амеба. А ако не се вписвате в нито едно от двете? То тогава несъмнено и неизменно следва, че сте смесица от двете. Затова и резюмирана, дефиницията за вас би звучала така: “Вие сте най-просто микроскопично едноклетъчно животно, което няма постоянна форма, но за сметка на това сте неудачник, който страда от комплекса на Фурие и оцелява благодарение на сляпата си вяра в лъжи”. Ако не ви харесва дефиницията и не се припознавате в нея, не сърдете на мен. Тя е базирана на амалгама от описанията на двама видни български интелектуалци, които миналата седмица дадоха своите отговори на горепосочения въпрос –  Петър Волгин и Калин Манолов.

линк към оригиналната публикация

ПЕСЕНТА НА СИРЕНИТЕ, ИЛИ ПРИКАЗКА ЗА ПРЕХОДА ПО ВЪЖЕНИЯ МОСТ НА БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ

Събитията през последните седмици в България – физически отдалечено за мен място – кристализираха в един метафоричен образ, който от много време ми се върти в главата. В съзнателния ми живот – някъде от средата на гимназиалните ми години – не ме напуска едно объркващо и подтискащо чувство, че се движа по въжен мост. Зад мен – тъма и изпотрошени изгнили стъпала, лешояди и хиени... Пред мен – мъгла и несигурност, но зад мъглата – светло бъдеще. Под мен – бездна. Там няма вариации – всичко е смърт. Над мен – буреносни облаци, а слънцето дори не е ясно къде е. Вятърът застрашително клати моста ту наляво, ту надясно, всеки момент може да се скъса и всички да политнем в пропастта. Несигурни и уплашени, ние търсим водачи, които да ни преведат до другия край. А там, някъде зад облаците, мъглата и маранята, ни чака светът – нормален, цивилизован, хуманен – такъв, какъвто сме си го представяли винаги. Ние чуваме божествените гласове на сирените, които ни водят през гъстата мъгла. Въздухът е изпълнен с тяхната песен за неземните красоти на природата и обилните богатства, които ни очакват.

The Empire Strikes Back, An Interview With Grzegorz Kostrzewa-Zorbas

The Empire Strikes Back, An Interview With Grzegorz Kostrzewa-Zorbas

from the book A Blow From the Left
by Jacek Kurski and Piotr Semkatranslated by Marcin Wiesiolek,
forward by Joshua Spero

---

FOREWORD

The following incisive and revealing interview raises important questions and seriously reassesses some of the policies conducted by both the Polish Ministry of Foreign Affairs and the Polish national leadership during the first years of the post-Communist era in Poland. Mr. Grzegorz Kostrzewa-Zorbas, one of the prominent Solidarity underground activists who focused on foreign policy issues during the 1980's and one of the first to be appointed as a non-Communist to the ministry, depicts the unusual complexity of foreign policy issues he helped to initiate and implement while serving in senior-level positions from 1990-1991.

Япония Пуска Зеленото Они* от Японското Токкури** Отново на Свобода

 

След унищожителното земетресение и цунами през март 2011 огромна част от японците се сбогуваха с мита за "безопасната" ядрена енергия, пък била тя и за "мирни цели", и се обявиха в подкрепа на перманентното затваряне на ядрените централи по цялата територия на страната. В отговор на големия обществен натиск и от съображения за безопасност тогавашният премиер Нато Кан обяви поетапно изваждане от експлоатация за неопределен период от време на всички 52 (според някои са 54, зависи от начина на класификация) ядрени реактора в страната. Спирането на ядрен реактор отнема много време и за това последният спрян реактор беше през май тази година, на северния остров Хокайдо. Според последното обществено проучване на един от най-големите вестници в Япония, Майничи Шинбун, повече от година след аварията във Фукушима 71% от запитаните продължават да са против възстановяването на ядрените централи. Въпреки това радостта от мораториума върху ядрената енергия бе кратка. Почти едновремено със затварянето на последния реактор започна масова офанзива в медиите за скорошното връщане в експлоатация на поне някои от ядрените мощности. Привържениците на връщането на Япония към ядрената енергетика са много и разнообразни. Но те се обединиха в мощна Пи Ар кампания, чието послание целеше да сплаши хората с неприятен, но строг режим на тока през лятото. Въпреки това, опозицията срещу ядрената енергия в Япония не намаля. Напротив, нарастна и привлече като свои говорители известни писатели, артисти, учени, журналисти и т.н.

Как тогава да си обясним противоречивото и без съмнение непопулярно решение на сегашния премиер Йошихико Нода да разреши връщането в експлоатация на два реактора в една от най-необезопасените централи – Ой, в префектурата Фукуй на западното крайбрежие, в момент, когато 71% от населението е против? При това въпреки всекидневните масови демонстрации в Токио и другите големи градове? Няколко са възможните обяснения.

Япония и свободните търговски споразумения (FTAs) като една чаена церемония

[caption id="" align="alignright" width="470" caption="President Hu Jintao, the Republic of Korea President Lee Myung-bak (left) and Japan's Prime Minister Yoshihiko Noda pose for photographers during their meeting in Beijing on Monday"][/caption]

В ноемврийския брой на Foreign Policy американският държавен секретар Хилъри Клинтън публикува  статия, озаглавена "Тихоокеанският век на Америка" (America's Pacific Century). Въпреки огромната си важност, тази публикация остана малко забелязана извън средите на международните анализатори. Тя, обаче, не е просто симптоматична за течащата промяна във външно-политическата стратегия на САЩ, но и е до голяма степен програмна. Накратко казано, американският държавен секретар определя Азия и особено Азиатско-тихоокеанския регион като основен приоритет за бъдещата "капитална" външно-политическа стратегия на Америка. Излизайки от две войни, които погълнаха огромни ресурси и най-вече - вниманието на политиците, САЩ вече могат да погледнат към може би най-интересния от гледна точка на комплексност и много-пластавост в международен аспект регион.

Това повишено внимание към региона не е случайно. Тук, разбира се, са двете най-многолюдни държави в света - Китай и Индия. Тук са също така и двете най-могъщи икономики в света след тази на САЩ - Китай и Япония. В този регион се намират и пет от деветте ядрени сили в света - Русия, Китай, Индия, Пакистан и Северна Корея. Не на последно място, тук се намират най-големите технологични центрове и финансови пазари наред с тези на САЩ и ЕС - Япония, Сингапур, Хонг-Конг, Китай и Южна Корея.

В този контекст трябва да се анализира и подновената инициятива за споразумение за свободна търговия, или FTA(Free Trade Agreement), между ЕС и Япония, която Европейската комисия разгледа на свое заседание на 31-ви май. Въпреки, че няма точна дата за започване на преговорите между ЕС и Япония за постигане на задълбочено споразумение за свободна търговия, завършването на процеса по предварителните

EU doesn't need more democracy, but a new permissive consensus

Clearly, across Europe democracy is hijacked by populist eurosceptics. Like hyenas and vultures, they gang up in ever greater number, foretasting the feast on a morbidly wounded EU. In France, Francois Hollande did not win the French presidential elections; Nicolas Sarkozy lost them. But certainly not to the French socialist candidate. He fell prey to the far-right eurosceptic Marine Le Pen and her Front National. And in Greece the two dominant pro-EU parties fell prey to the marginal eurosceptic forces. The Pyrrhic success of Nea Democratia to increase its nominal parliamentary representation vis-a-vis PASOK from the previous elections is largely a result of a strategic vote by the pro-European voters in the country who judged the party and its leader, Antonis Samaras, as a better front runner against the eurosceptic extremist parties. In Finland, the NCP and the Social Democrats lost to the True Finns in the 2011 elections, and the Dutch government fell recently after the eurosceptic Geert Wilders withdrew his support for the Mark Ruttes' minority government.

 

Politicians are wrong to deal with the current EU crisis by seeking financial remedies. The current euro-malaise is a symptom of an illness, not the illness itself. The real illness of Europe is called democracy. I am hardly the exception of thinking this way. But I imagine to be in the minority of those who differ from the widespread view that it is the "democratic deficit" that causes the crisis. Not too little democracy, but too much of it is in the bottom of it all. Today's European Union survival path increasingly passes through greater political and fiscal federalization - a process that must be seen through the prism of nation-building dynamics. If nation-building history teaches us anything, however, it is that democracy is not the answer, but could very well be the problem.

ЗА ДИЕТИТЕ, АТИНСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ И ЕВТАНАЗИЯТА ПО ЕПИКУРЕЙСКИ

 

От личен опит мога да кажа - най-трудното на диетата и спортния режим е... диетата и спортният режим. За това се оглеждам понякога за програми, като Weight Watchers или разни магически хапчета, които обещават фантастично бързо и ефективно отслабване, без лишенията на строгата диета и потенето на редовните физически упражнения. И така от има-няма 15 години. Резултатът е - продължавам да съм с наднормено тегло, остарял съм и съм все по-обезкуражен от липсата на прогрес. Всъщност, може да се каже, че почти съм посвикнал с мизерията си...

През изминалата неделя гръците доказаха, че имат същия проблем: иска им се хем да отслабнат от свръх-наднорменото си тегло, което повече от 15 години трупат, хем да не се потят във физкултурния салон, хем пък да не се откажат от гастрономическите си пристрастия към обилна шветска маса за закуска, отрупан римски обяд и епикурейска вечеря, която повече напомня на цяла нощ пируване под
ритмите на сиртаки. Няма да е пресилено да се каже, че строгата германска диета на д-р Ханс, която залага на задушени на пара коренни зеленчуци - предимно моркови и ряпа - не сляга добре в разширените стомаси на любителите на сувлаки и мусака.

Сирия, Близкият Изток и Великите Сили: Между Либерализма, Национализма и Реализма

Последиците от британско, френско и белгийско колониално управление от края на 19-ти и началото на 20-ти век продължават да се чувстват с пълна сила в редица региони по света, както директно така и индиректно. Геноцидът в Руанда през 1994-та – безспорно един от най-разтърсвъщите епизоди на пост-колониално етническо изтребление – е само част от лавинообразната поредица от кървави конфликти днес, чийто зародиш се крие във властовата конфигурация наследена след оттеглянето на колонизаторите и от модела за емулиране, който те оставиха след себе си. Ето кратка илюстрация на този модел: в Руанда малцинствената етническа група Тутси беше преследвана за изтребление от доминантната етническа група Хуту, до някъде защото по време на Белгийското управление Тутси са били, така да се каже, "галениците" на колонизаторите: те са получавали повече права, блага, образование, социален сатус. Като малцинствена група – едва 14% от населението, срещу 85% Хуту – те са били избрани не случайно да служат на европейските си господари. До каква степен тази етническа омраза може да стигне е видно от нивото на жестокост – почти един милион души, жени, деца, старци, младежи, са били буквално съсечени с мачете. За да разбере човек какво означава това, трябва да си представи физическата сила, необходима за съсичането и изтребването на такъв голям брой човешки същества...

Референдумът в Гърция - гръцка салата, екстра лук без сирене и маслини

Че Гърция ще претърпи някакъв контролиран банкрут е ясно на всички, че ще излезе от евро зоната, рано или късно, е също почти толкова сигурно. Не може и да бъде другояче. Знае го гръцкото правителство, знаят го и лидерите в ЕС, знаят го и пазарите. Но всички обръщат гръб на реалността в опит да спечелят време и да омекотят удара върху еврозоната и другите закъсали членки. Въпросът е, обаче как това ще стане и дали ще е достатъчно да спаси както страната от пълен финансов крах, така и самия ЕС. На фона на всичко това, изненадващото решение на гръцкия премиер Папандреу да организира референдум по спасителния план, одобрен миналата седмица, не изглежда толкова изненадващо, колкото притеснително. Последиците и при положителен и при отрицателен изход ще се отразят доста тежко, особено на тези, които най-много имат нужда от спасяване. Въпросът е не защо референдум, а защо сега? И защо не се е допитал до минитс трите си, ако информацията е вярна, че дори Венизелос - финансовият му министър и главен преговарящ с ЕС, е бил в неведение за това изненадващо решение.

Предвид факта, че Папандреу не е дал все още подобаващо обяснение за решението си, можем само да спекулираме за причините за тази политическа бомба. Вероятно, обаче, то е по-скоро свързано с нестабилната вътрешно-политическа ситуация и директната опасност за неговото правителство и неговия пост, отколкото просто отчаян ход да изнуди ЕС за по-големи компромиси. Вероятно това ще е и обяснението, което той ще даде на Меркел и Саркози за този нож в гърба: "С референдум зле, но без мен и с предсрочни избори - още по-зле!"

Случайна справедливост или предизвестена смърт

Всяко убийство, независимо колко справедливо изглежда то, е отвратително деяние. Това важи и за предполагаемата екзекуция на бившия либийски лидер Моамар Кадафи. Въпреки това малко хора ще скърбят искрено за загубата му. Освен огромния брой либийци, които са били лично засегнати от варварския режим и за които неговата смърт вероятно е твърде бързо и лесно възмездие, както и освен милионите по света, които от морална гледна точка вероятно са по-спокойни, че още едно политическо чудовище замина безславно в историята, има и такива, които се чувстват по-спокойни, че Кадафи не е вече сред живите. Това са предимно политици, лобисти и бизнесмени, които въпреки високопарните моралистични речи, които държат очевидно за парлама, всъщност ламтяха след кървавите пари на либийския диктатор. Вероятно звучи като конспиративна теория, но ако Муамар Кадафи е бил убит от спонтанен изблик на желание за улична справедливост, то това ще да е сред най-радостните случайности, на които голяма част от световния политически и икономически елити са могли някога да се надяват. Конспиративното е, по-скоро във факта на объркани и противоречиви сведения, които идваха от разнопосочни центрове, сякаш да объркат публиката относно съдбата на Кадафи и в очакване на новинарската еуфория, че диктаторът не е вече сред живите.

Great collage

Rarely I post pictures or collages here. But I can't help but to post this one. It is so funny... and correct ;)

 

Аделина Марини ми зададе във форума уточняващ въпрос на мнението ми, изразено по отношение на интервюто с Боряна Пенчева. Тя попита: "Г-н Топалов, интересно е по принцип защо България решава именно по този въпрос да изкаже толкова категорична позиция, въпреки че си оставя отворена вратичка с репликата "на този етап"? Що се отнася до предложението по МФР, приемате ли приоритетите изразени от г-жа Пенчева за инвестиции в инфраструктура, енергетика, транспорт и околна среда?"

 

Ето какво отговорих:

 

Госпожо Марини, задавате правилен въпрос - какво налага България да взема отношение по такъв категоричен начин за нещо, което всъщност е в нейн ущърб (за момента). Аз нямам отговор, освен, че е в ход някакъв вид задкулисна договореност (horse trading) с други държави, които имат пряк интерес в тази насока. Моята позиция е не просто "национална", а предимно "принципна". Но понеже г-жа Пенчева изразява "национална" позиция, насочена към "националните" интереси (или поне така се предполага от поста, който заема), отбелязвам, че е странно защо се правим на "по-католици от папата". (малък lapsus calami в оригиналния ми постинг с липсата на тиренце - от бързане).

Що се отнася до въпроса за приоритетите - мисля, че те са правилно насочени. Но "по принцип" не съм съгласен с критиката към еко-изискванията за селскостопански субсидии. Тези изисквания са за гарантиране на опазването на околната среда, което е важно. Има принцип в живота на много хора - да дават здраве като са млади за пари и успехи, а да дават пари като остареят за здраве. Същото правят и държавите по време на своето развитие. Има една такава теория - Kuznets Curve. Не е нужно да пренебрегваме важните екологични приоритети в сляпо преследване на агрикултурно развитие. Изискванията на ЕК за определен процент земя, която да не е засята или други части от 30%товото обвързване на субсидии с екология всъщност са добре обусновани (макар да са в относителен ощърб към селскостопанските производители, особено едрите).

Бюджетните промени предложени от  ЕК като цяло са практично насочени. Приоритетите, заложени в бюджета включват промени, по които пари ще се изплащат на земеделските стопани и това, според мен, ще засегне повече страни като България и Румъния. От наша гледна точка, вероятно те не са добре обусловани. Но от глобална ЕС гледна точка, те имат основание. Това не е ситуация, в която каквото един печели, друг губи (въпреки, че при бюджетни решения обикновено взаимоотношението между отделни решения са точно такива - zero sum).

Подкрепям позицията на правителството по отношение на кохезионната политика и запазването на нивата на средства предвидени за инвестиции в инфраструктура, енергетика и околна среда. Но това твърдение на г-жа Пенчева някак си е в противовес с изразената от нея скептичност по отношение на 30% обвързаност на селскостопанските субсидии с екология. Странно противоречие, нали?

За данъка върху финансови транзакции и БГ позицията

Наскоро публикувано интервю със заместник министъра на финансиите Боряна Пенчева ме провокира да напиша следния коментар във форума. Честно казано, не съм голям привърженик на данъците. Но смятам, че позиция, която не е добре аргументирана, а се води от някакви спекулативни, теоретични и най-важното имагинерни фикции не е най-подходящата за национална политика, която да защитава интересите на България. Ето какво написах:

Не съм съгласен с г-жа Пенчева, че България трябва да се противопостави на въвеждането на данък върху финансовите транзакции (така наречения "Тобин данък" Tobin tax по името на Джеймс Тобин, който преди около 40 години защитаваше такъв данък). Ето защо:

Като оставим на страна, че самата г-жа Пенчева признава, че България може да се облагодетелства повече отколкото да загуби от такъв данък (нещо, което звучи добре на думи, но не е обусловено от реални цифри, а само от спекулации), такъв данък е не просто добър източник на приходи за ЕС бюджета. Той е уравновесител и би намалил някои от съществуващите неправомерности при регулацията на финансовите пазари и скрити приходи от липсата на такъв данък.

Няма да споменавам и за чисто психологическия момент относно нарастващото социалното напрежение, което се чувства навсякъде из ЕС и САЩ (и Япония). Ако не сте забелязали вече, младежи около Уолстрийт и в Европа (виж Рим, Лондон и Париж от миналата седмица, или пък Мадрид от преди няколко месеца) чак до Токио се бунтуват против неравностойното прилагане на правилата на капитализма. А те са ясни - който рискува, печели, който загуби - си поема отговорността. Вместо това, днес виждаме система, в която финансовите (и не само) корпорации успешно са приватизирали печалбите и са национализирали загубите си. Това не е капитализъм, а корпоративен социализъм, прощавайте.

Освен това, нека бъдем откровени: този манталитет за "подкупване" на финансови институции и компании като през цялото време треперим да не ги изплашим да избягат е повече фикция, отколкото реалност. Има много причини защо тези институции няма да избягат ако се наложи някакъв минимален данък на финансовите транзакции. Защото цената на преместване, както и цената да въртят бизнес със и в ЕС докато са ситуирани някъде извън ЕС ще е по-голяма или равна на един такъв минимален данък. Да не говорим за пропуснатите ползи. Накратко - банките няма да избягат от ЕС заради такъв данък, нека не заблуждаваме. Но пропуснатите ползи от приходите в бюджета ще са осезаеми много повече от страни като България, отколкото от страни като Германия, например. Предполагам лондончани биха се чувствали по различен начин, но това нека те си преценяват.

С две думи, нека да спрем да сме по-католици от папата и да си гледаме националния интерес, а не да се държим като wanna-be едри банкери. Г-жа Пенчева трябва да си спомни, че правителството, от което тя е част, представлява интересите на обикновените хора в България, не на международните финансови институции. И нека не повтаря мантри, измислени по екзекутивните лофтове на екстравагантни корпоративни щаб-квартири.

• 

• APRIL 23, 2011

Reactor Team Let Pressure Soar

By PHRED DVORAK

TOKYO—The operator of Japan's stricken nuclear plant let pressure in one reactor climb far beyond the level the facility was designed to withstand, a decision that may have worsened the world's most serious nuclear accident in a quarter century.

Japanese nuclear-power companies are so leery of releasing radiation into the atmosphere that their rules call for waiting much longer and obtaining many more sign-offs than U.S. counterparts before venting the potentially dangerous steam that builds up as reactors overheat, a Wall Street Journal inquiry found.

Japan's venting policy got its first real-world test in the chaotic hours after March 11's earthquake and tsunami knocked out cooling systems at the Fukushima Daiichi nuclear-power complex. By the first hours of March 12, an emergency was brewing inside the plant's No. 1 reactor.

By around 2:30 a.m., the pressure inside the vessel that forms a protective bulb around the reactor's core reached twice the level it was designed to withstand. Amid delays and technical difficulties, it was another 12 hours before workers finished releasing radioactive steam from this containment vessel, via reinforced pipes, to the air beyond the reactor building.

The evolution of language: Babel or babble? | The Economist

Languages all have their roots in the same part of the world. But they are not as similar to each other as was once thought

Apr 14th 2011 | from the print edition

WHERE do languages come from? That is a question as old as human beings’ ability to pose it. But it has two sorts of answer. The first is evolutionary: when and where human banter was first heard. The second is ontological: how an individual human acquires the power of speech and understanding. This week, by a neat coincidence, has seen the publication of papers addressing both of these conundrums.

Quentin Atkinson, of the University of Auckland, in New Zealand, has been looking at the evolutionary issue, trying to locate the birthplace of the first language. Michael Dunn, of the Max Planck Institute for Psycholinguistics in the Netherlands, has been examining ontology. Fittingly, they have published their results in the two greatest rivals of scientific journalism. Dr Atkinson’s paper appears in Science, Dr Dunn’s in Nature.



The obvious place to look for the evolutionary origin of language is the cradle of humanity, Africa. And, to cut a long story short, it is to Africa that Dr Atkinson does trace things. In doing so, he knocks on the head any lingering suggestion that language originated more than once.

One of the lines of evidence which show humanity’s African origins is that the farther you get from that continent, the less diverse, genetically speaking, people are. Being descended from small groups of relatively recent migrants, they are more inbred than their African forebears.

Dr Atkinson wondered whether the same might be true of languages. To find out, he looked not at genes but at phonemes. These are the smallest sounds which differentiate meaning (like the “th” in thin; replace it with “f” or “s” and the result is a different word). It has been known for a while that the less widely spoken a language is, the fewer the phonemes it has. So, as groups of people ventured ever farther from their African homeland, their phonemic repertoires should have dwindled, just as their genetic ones did.

Ten Things to be Learned from JAPAN

Ten Things to be Learned from JAPAN:

1. THE CALM
Not a single visual of wild shouting displays of grief. Sorrow itself
has been elevated to a new level.

За Гражданството на Демоса и Демокрацията

Ако историята е някакъв показател, скандалите около „туристическия вот” в избори 2009 ще отшумят точно както отшумяха през 2005, както и през 2001 преди това. Ако историята наистина е някакъв показател, проблемът с „туристическия вот” ще се появи отново през следващите избори, независимо кога са те. Манипулирането и фалшифицирането на избори съпътстват трудния демократичен преход на България от 1989 година насам и пречат на консолидацията на демократичните институции в страната. Но човек трябва да прави разлика между „манипулиране” и „фалшифициране”. Първото е част от демократичния процес (независимо, че това нарушава идеалистичната чистота на идеята за демокрация). За това имаме и парадокс – ограничаването на „манипулацията” на демократичния вот (която руши демокрацията) е „недемократично”. Във втория случай няма парадокс – фалшифицирането на избори е недемократично. Въпросът е дали двойното гражданство и съответно правото да се гласува в две държави е фалшификация или манипулация на вота.

Всъщност, това съвсем не е тривиален въпрос. Парадоксът с манипулацията на вота може по своята логи

Why North Korea's Nuclear Bullishness Is Good News for US Foreign Policy

North Korea tested a nuclear device this past Memorial Day weekend in attempt to call the US bluff. The Great Powers rushed to condemn the test, which was expected, and the UN's Security Council is expected to deliver a strong resolution against N. Korea. South Korea, frightened and frustrated, agreed to back the US plan to search N. Korea's boats for weapons. Pyongyang has warned that such a move would be considered an open declaration of war. Now South Korea must call the North's bluff.  But the real victims of the Dear Leader's power game will be Russia and China, along with his tacit supporters. Conversely, he US actually stands to benefit from this escalation. Here is why.

Before looking at the implications of this new situation, and the possible ways to respond, we must address: a) why the escalation happened and b) why it happened now. There are at least two possible scenarios as to why Pyongyang tested the nuclear devices, and launched the missiles. The first one is linked to domestic bickering for power. It is no secret that Kim Jon Il's health is ailing, and some conspiracy reports even suggest that he has died, but this is kept secret from ordinary citizens and the rest of the world. In either case, it is safe to guess that there is an ongoing struggle for power between different branches of the totalitarian regime. It is

New York Terrorist Plot a Test for Domestic Counterterrorism Strategy

The recently released by FBI information about the arrests of four suspects who allegedly planned to blow up a few synagogues in NYC and shoot down military planes with a ground-to-air Stinger missile system will now become, perhaps, the greatest test for the argument that counterterrorism could be conducted successfully via the traditional court systems, without extrajudicial methods, such as Guantanamo or similar renditions.

[caption id="attachment_148" align="aligncenter" width="249" caption="The targets of the alleged terrorists, courtesy of BBC"][/caption]

To examine this I look into the particulars of each approach.