Събитията през последните седмици в България – физически отдалечено за мен място – кристализираха в един метафоричен образ, който от много време ми се върти в главата. В съзнателния ми живот – някъде от средата на гимназиалните ми години – не ме напуска едно объркващо и подтискащо чувство, че се движа по въжен мост. Зад мен – тъма и изпотрошени изгнили стъпала, лешояди и хиени... Пред мен – мъгла и несигурност, но зад мъглата – светло бъдеще. Под мен – бездна. Там няма вариации – всичко е смърт. Над мен – буреносни облаци, а слънцето дори не е ясно къде е. Вятърът застрашително клати моста ту наляво, ту надясно, всеки момент може да се скъса и всички да политнем в пропастта. Несигурни и уплашени, ние търсим водачи, които да ни преведат до другия край. А там, някъде зад облаците, мъглата и маранята, ни чака светът – нормален, цивилизован, хуманен – такъв, какъвто сме си го представяли винаги. Ние чуваме божествените гласове на сирените, които ни водят през гъстата мъгла. Въздухът е изпълнен с тяхната песен за неземните красоти на природата и обилните богатства, които ни очакват.
