За Гражданството на Демоса и Демокрацията

Ако историята е някакъв показател, скандалите около „туристическия вот” в избори 2009 ще отшумят точно както отшумяха през 2005, както и през 2001 преди това. Ако историята наистина е някакъв показател, проблемът с „туристическия вот” ще се появи отново през следващите избори, независимо кога са те. Манипулирането и фалшифицирането на избори съпътстват трудния демократичен преход на България от 1989 година насам и пречат на консолидацията на демократичните институции в страната. Но човек трябва да прави разлика между „манипулиране” и „фалшифициране”. Първото е част от демократичния процес (независимо, че това нарушава идеалистичната чистота на идеята за демокрация). За това имаме и парадокс – ограничаването на „манипулацията” на демократичния вот (която руши демокрацията) е „недемократично”. Във втория случай няма парадокс – фалшифицирането на избори е недемократично. Въпросът е дали двойното гражданство и съответно правото да се гласува в две държави е фалшификация или манипулация на вота.

Всъщност, това съвсем не е тривиален въпрос. Парадоксът с манипулацията на вота може по своята логика да бъде приложен и по отношение на гражданството и демокрацията. Каквъ всъщност е „гражданство”? Политологът Роджърс Брубейкър нарича принципа на гражданство „могъщ инструмент за социално ограждане”. От една страна той твърди, че чрез този принцип позволява на богатите държави да теглят черта между „своите” граждани и потенциалните имигранти от по-бедни държави. От друга страна, държавите – независимо дали са бедни или богати – очертават вътрешните си граници, чрез които отделят правата и задълженията принадлежащи на гражданите от тези, които не са. Такива права и задължения включват данъчно облагане, гласуване и различни социални услуги – от образование до здравно обслужване. Преди повече от 2350 години великият Аристотел поставя основите на концепцията за гражданство като твърди, че държавата (полисът) е съставен от граждани, което ни обуславя да кой може да бъде наречен гражданин и какво точно означава това. Разбира се и тук има парадокс – самият Аристотел е бил „гражданин” само в първите си седемнайсет години от своя живот, когато е живял в родния си град Стагира. Той добре улавя екзистенциалния си парадокс в теоретизирането на концепцията за гражданство, когато заявява, че „човек може да е гражданин в демокрация и да не бъде такъв в олигархия”. Всъщност, ако перефразираме това Аристотелово заключение, то би звучало така „човек може да е гражданин в една демокрация и да не е гражданин в друга”.

Основният парадокс с гражданството в една демокрация е неговата „ексклузивност”, т.е. по дефиниция концепцията за гражданство определя границите на политическа принадлежност. Ако някой се намира извън тези граници, то той или тя нямат политически права. В новата обстановка на интензивна глобализация обаче социалните благини, като например образование и здравеопазване все по-малко се определят от гражданската принадлежност. Много държави, включително САЩ, очакват „резидентите” – тоест временно или постоянно пребиваващите не-граждани  – да плащат данъци, без да имат право на политическо представителсто. На някои места пък  тези резиденти могат да гласуват в локални и регионални избори, но не и в национални. Парадоксът идва от това, че демокрацията е базирана на принципите на „инклузивност”, т.е. на принципа на включване и приобщаване, а не на изключване. Универсалните права за информация, на представителност, на свобода на словото и политическата организираност, за човешки права и достойнство, за щастие, за неприкосновеност на личната собственост и т.н. са всички неразделна част от демократичната доктрина. И все пак, принципът за гражданство, който е в основата на изграждането на „демоса” (гр. „демос”  - народ), за да има демокрация се базира на ексклузивността на политическа принадлежност. Така излиза наяве въпросът как могат да бъдат представени малцинствата, както и по-важния в нашия случай с „туристически вот” – колко демократично е да се гласува в държава, в която човек не живее по силата на своето двойно гражданство? Още по-важен е и въпросът дали това е манипулация или фалшификация на вота?

Историческият прецедент в западна Европа не ни дава дефинитивен отговор. Първо, по силата на европейското законодателство жителите на Европейския съюз са „граждани на Европа”, което означава, че те могат да гласуват в страната, в която живеят и работят, а не от която произлизат. Така един германец живеещ и работещ в Париж може да участва във френските избори за президент и парламент. Дали обаче той може да гласува от Париж за изборите в Бундестага? А може ли един един белгиец, живеещ и работещ в САЩ по силата на своето двойно гражданство да гласува от, да кажем щата Мейн за изборите за белгийски парламент? От правна гледна точка, този вот му е гарантиран. В различни държави гражданството се уповава на един от трите принципа за гражданство: jus soli (право на гражданство по силата на раждане на определено място), jus sanguine (право на гражданство по силата на доказан произход) и jus matrimony (право на гражданство по силата на женитба. Колко обаче рестриктивен е законът за придобиване на гражданство зависи от спецификата на историческото развитие. Например Австрия, Испания и Дания са сред западно-европейските страни с най-рестриктивно законодателство по отношение на гражданството и правата на не-гражданите, докато Белгия, Франция и Великобритания са с най-релаксирани условия за придобиване на гражданство, базирано на jus soli, на минимално пребиваване в страната и дали натурализирани граждани имат право на гласуване. Историческите особености се определят от колонялната традиция на държавата-колонизаторка. Историческата еволюция, пък, може лесно да бъде обяснена с политическия дискурс на левите и десните политически сили в дадена европейска демокрация, особено когато става въпрос за ултра леви и радикално десни партии.

Неяснота обгражда обаче ядката на проблема с туристическия вот – правото на гласуване в повече от една държава. Този проблем остава в сивата зона както на Европейското законодателство, така и в законодателството на други развити демокрации. В САЩ например така нареченият „absentee vote” или гласуване от разстояние се взима предвид само ако резултатите не са категорични. Това, обаче трудно може да се приложи в България, тъй като конституционния дизайн на държавата е традиционно европейски – тоест, парламентарна република. В тази държавна уредба има сливане на властта, не разделяне на властта. Гласуването за парламент (законодателна власт) се прелива в избиране на кабинет (изпълнителна власт). Едно правителство няма шанс без мнозинство в парламента. Именно този модел на държавно устройство, заедно с редица особености на избирателния закон определят до голяма степен броя на партиите и тяхната роля в политическия живот. В САЩ има само две огромни политически партии, охарактеризирани със слаба вътрешно-политическа дисциплина и идеологическа индоктринация в сравнение с европейските политически партии. Манипулирането на избирателното законодателство в европейските демокрации може да доведе до манипулирането на изборните резултати, както стана на последните избори в България. Такова манипулиране на избирателния закон в САЩ е немислимо поради слабия ефект, който би имало. За сметка на това други са механизмите за преразпределяне на избирателните райони, които се прилагат в САЩ. Основното заключение е, че ако не е санкционирано от конституцията на определена държава този тип манипулиране на избирателния закон не е фалшификация и както установихме по-горе е част от демократичния парадокс.

Следвайки традиционните демократични принципи, правото на глас е неприкосновено, дори за хората, които не живеят по една или друга причина в държавата, в която гласуват. Техен морален избор е, обаче, да не се възползват от това си право. Каква политическа представителност те биха търсели от политици в държава, в която същите тези гласоподаватели не живеят, не плащат данъци, не се обучават, не се лекуват и с две думи нямат пряко отношение? Когато имат двойно гражданство те могат да гласуват в държавата, в която живеят и да търсят политическо, социално, икономическо и културно представителство там. Ако те са организирани в „избирателен туризъм” то тогава това е повече от манипулация на вота и е нарушаване на демократическите принципи. Според тях инклузивността се отнася към политическата общност събрана, по думите на Аристотел, в държава. Тези гласоподаватели с двойно гражданство  са реално изключени от политическата общност когато се намират в друга такава политическа общност – държава, в която имат възможност да гласуват, ерго да са политически, икономически, социално и културно представени по адекватен начин.

Проблемът с това заключение е, че ако зависи от „туристите” то решението на проблема няма да дойде скоро. Налага се определно законодателство, което без да отнема правото на гражданство да лимитира възможността за гласуване на тези, които не могат да докажат, че са живели през последните шест месеца на територията на държавата, в която ще гласуват. Ако човек не живее поне половин година където гласува, за какво му е политическа представителност? Сегашната алтернатива не е манипулация на вота. Тя е фалшификация, подплатена с морална извратеност.