Политическата Лакомия на БСП/ДПС с Двойно Острие?

Желанието на БСП и ДПС на всяка цена да попречат на крехата коалиция на десницата да осигурят на ГЕРБ очаквана подкрепа за бъдещ кабинет не бива да изненадва никого. Политическите партии, както редица изследователи отдавна са установили (виж например Дж. Сартори), се опитват да постигнат определени основни цели, сред които оцеляване, увеличаване на електоралната си база и взимане на власт с цел прилагане на политическа линия и налагане на определена политика. Нека няма съмнение, желанието да се стигне до властта и да се задържи тя колкото се може по-дълго е напълно рационално желание и няма нищо недемократично в това. Нещо повече, много съвременни изследвания недвусмислено показват, че демократичните институции за еволюирали от желанието на власт и средства имащите да избегнат масов бунт и революция, като постепенно са отхлабвали желязната си хватка върху властта чрез установяването на силно рестриктивни правила кой и кога може да участва в избори и управление (виж например Acemoglu and Robinson 2006; Boix 2003) с единствената цел да запазят властта си. Дори и да приемем, че политическите партии са посредниците между различните групи гласоподаватели и изпълнителната и законодателна власт, в най-семплия си смисъл изборите, колкото и демократични да са те, не представляват много повече от опростен модел на безкръвна гражданска война, в която различни социални и икономически групи излизат с бюлетина в ръка да подсилят мускула на политическата партия, която претендира, че представлява техните интереси (виж например Prweworski 1991).

Въпреки това, демократичните правила са поставени именно за да предпазват от узурпиране на властта чрез промяна на правилата в последния момент така, че да са изгодни на власт имащите. Това е грубо нарушаване на демократичните принципи за управление и демонстрира незрялост, неулегналост, и празнота на демократичния процес. Прочее, това не бива да изненадва никого. Както наскоро един политолог каза „хората не харесват сегашните управляващи и предпочитат те да си ходят, но ако може, да не идват следващите”. На всички е ясно, че политическите партии в България са загубили своята представителност, което е истинската причина за краха на демократичната система. Много може да се спори кога и защо те загубиха тази представителност и дали наистина някога са я имали. СДС например никога не успя да излезе от своято „алтернативно” амплоа – това, да бъде против повече отколкото да бъде за, да се дефинира на базата на псевдо-декомунизиращата се БСП, но с объркана социална и икономическа обосновка. Идентичността на тази партия за дълго беше белязана с антикомунистическата й позиция (негативна) за кратко примесена с про-НАТО и про-ЕС позиция (позитивна) преди тези инициативи да й бъдат измъкнати под носа от останалите политически партии, с БСП и НДСВ начело. Така и не стана ясно дали е дясна или лява партия. Защото да си против БСП не означава непременно да си против лявата идеологическа позиция. ДСБ пък е класическа култува партия, крепяща се на харизматичността и митологизиран политико-икономически опит на нейния лидер да представя вълшебна панацея за всяка болежка на електората... Само ако пак му дадат шанс, де. Въпреки цялата тази политическа вакханалия, процесите на демократичното противоборство се счита, че трябва да се случват под чадъра на свръхструктурата на демократичната система и нейните институции. Ако те са лабилни, процесите отдолу лесно могат да я сгромолясат върху главата си. Това, което БСП и ДПС искат да прокарат, с прякото покровителстване на президента Първанов, може да се окаже решаващ трус в поредицата политически земетръси, който да пропука основите на демократичната система. Веднъж като стане това много по-лек и на пръв поглед незабележим трус може да се окаже фатален.

За да се отговори на въпроса чия е вината, трябва се върнем към теоретичната рамка на Сартори. Целите, които той описва са по-константни от стратегиите за тяхното постигане. Последните изискват фантазия, изобретателност, предприемчивост, гъвкавост и постоянство. Това, по една случайност, са характеристики на икономическата предприемчивост в традиционния пазарен модел. Точно както частните предприемачи поемат рискове и залагат ипотекираните си къщи и коли с идеята чрез бизнес проекта си да успеят и да умножат многократно печалбата си, политическите предприемачи са готови да поемат големи рискове, за да постигнат или запазят властта си. Само, че вместо къщите и имотите си, в конкретния случай те залагат нещо много по-веществено – демократичната система. Въпреки това ще е прибързано да ги виним изцяло за това. Солидно консолидираната демократична система има вградени институционални и конституционални механизми срещу любителите на политическия хазарт. Не е нужен теоретичния полит-икономически модел на Манкур Олсън да ни обясни феномена за проблема на колективната инициатива и за опасността от тарикати. Тарикатлъкът, не само в политиката не е единствено българско явление. Но е интересно как тарикатлък и келепир са две (не от български произход) думи, които макар и стереотипно отразяват народо-психологическата идентичност на средния българин. Защо тогава да се чудим, или да съдим, политическите партии за това, че се опитват да минат за големи тарикати и да извлечат максимален келепир за себе си?

Причината за тази, по мое мнение, най-дълбока криза в процеса на консолидиране на демокрацията в България от започването на прехода насам, се корени в нестабилната конституционална система на първо място. Основният въпрос, който трябва да си задаваме е, не как може БСП и ДПС да искат да променят правилата и да вдигнат бариерата за влизане, за да оставят тези, които застрашават хватката им върху властта извън парламента. Както вече стана ясно, това е напълно рационална, па макар и тарикатска стратегия, която по принципа на старата марксическа практика „оправдава средствата.” Основният въпрос е защо няма вградени конституционални бушони, които да предодвратят това своеволие? Няма и да споменавам за мажоритарното гласуване, което само по себе си е абсурдно в сегашната партийна система и само ще доведе до още по-голям разпад на политическата представителност на партиите. Но къде са конституционалните пречки едно просто мнозинство, от едно обикновено народно събрание, да може да промени избирателната система така, че изключи неудобните си опоненти?

Прочее, този ход може да изиграе на управляващите политически предприемачи лоша шега. Ако СДС-ДСБ коалицията прескочи предполагаемата 8%-ва бариера и влезе в следващия парламент, това автоматично ще означава по-голям брой депутати, тъй като пропорционалния мимимален брой депутати ще се покачи заедно с прага. Това би дало по-голяма стабилност на евентуалното правителство на ГЕРБ без необходимостта за подкрепа и коалиция с БСП или ДПС. Така, както не е рационално да очакваме БСП и ДПС да проявят политически морал и силна демократична отдаденост и да не подкопават основите на системата, така едва ли същите притеснения ще са от значение за следващите власт имащи, със или без СДС-ДСБ. Друг е въпросът, че нито СДС нито ДСБ имат от къде да вземат гласовете, които ще са им нужни за да прескочат тази бариера. НДСВ реално няма останала електорална база, Атака-привържениците ще се притопят в ГЕРБ, ако не изникне като гъба някое ново ултра-националистическо, анти-ЕС формирование, БНС съществуват на заем, за да окажат каквото и да е било влияние, а конците над главата на предприемача в хазартната политика Яни Янев скоро ще проблеснат и неговите господари ще са принудени да ги прережат, оставяйки го на политическата сцена безжизнен, изигран и проигран.

Най-основната харектеристика на демокрацията е не свободата на асоциация, формиране на политическа партия, свобода на словото и печат... Да, те всички са основни! Но най-основната от тях е едно простичко наблюдение, което дава истинската демократична идентичност – никой не е вечен в политиката. С други думи, в истинската демократична система докато няма гаранция, че дадена политическа партия ще спечели, то има 100%-ва гаранция, че политическата партия на власт ще изгуби рано или късно. Ако това не се случи, значи не е демокрация. В случая на БСП-ДПС политически хазарт, по-добре да играят ва-банк и да превземат властта изцяло, или рискуват като се преобърне вълната да получат същото отношение. Политическата лакомия има и своята тъмна страна.