Iran's Zero-Sum Enrichment - an excellent guide to the negotiation process

Zero-Sum Enrichment

Six reasons why the United States can’t force Iran's nuclear hand.

BY COLIN H. KAHL, ALIREZA NADER | OCTOBER 14, 2013

Iranian president Hasan Rouhani's recent charm offensive has raised expectations for a diplomatic breakthrough heading into this week's nuclear negotiations between Iran and the United States, Britain, China, France, Germany, and Russia (the so-called P5+1) in Geneva. Sanctions have taken a heavy toll on the Iranian economy, and the Islamic Republic may finally be motivated to take steps to rein in its nuclear program, including accepting limits on uranium enrichment, in exchange for lessening the pressure.

Hawks in Israel and Washington, however, have been quick to describe Rouhani as a "wolf in sheep's clothing," warning that the Iranian regime may agree to "cosmetic changes" to its nuclear program in exchange for sanctions relief, but ultimately will do little to constrain its quest for the bomb. In particular, they have cautioned the Obama administration against acquiescing to an agreement that allows Iran to continue any domestic uranium enrichment, even at low levels suitable only for civilian nuclear power and under stringent international supervision. In his Oct. 1 speech to the U.N. General Assembly, for example, Israeli Prime Minister Benjamin Netanyahu insisted that only a complete dismantling of Iran's enrichment program could prevent Tehran from developing nuclear weapons. This position has been echoed by conservativethink tanks in Washington and by numerous voices on Capitol Hill. Their collective mantra: "a bad deal is worse than no deal."

 Read more here 

 

 

Япония и свободните търговски споразумения (FTAs) като една чаена церемония

[caption id="" align="alignright" width="470" caption="President Hu Jintao, the Republic of Korea President Lee Myung-bak (left) and Japan's Prime Minister Yoshihiko Noda pose for photographers during their meeting in Beijing on Monday"][/caption]

В ноемврийския брой на Foreign Policy американският държавен секретар Хилъри Клинтън публикува  статия, озаглавена "Тихоокеанският век на Америка" (America's Pacific Century). Въпреки огромната си важност, тази публикация остана малко забелязана извън средите на международните анализатори. Тя, обаче, не е просто симптоматична за течащата промяна във външно-политическата стратегия на САЩ, но и е до голяма степен програмна. Накратко казано, американският държавен секретар определя Азия и особено Азиатско-тихоокеанския регион като основен приоритет за бъдещата "капитална" външно-политическа стратегия на Америка. Излизайки от две войни, които погълнаха огромни ресурси и най-вече - вниманието на политиците, САЩ вече могат да погледнат към може би най-интересния от гледна точка на комплексност и много-пластавост в международен аспект регион.

Това повишено внимание към региона не е случайно. Тук, разбира се, са двете най-многолюдни държави в света - Китай и Индия. Тук са също така и двете най-могъщи икономики в света след тази на САЩ - Китай и Япония. В този регион се намират и пет от деветте ядрени сили в света - Русия, Китай, Индия, Пакистан и Северна Корея. Не на последно място, тук се намират най-големите технологични центрове и финансови пазари наред с тези на САЩ и ЕС - Япония, Сингапур, Хонг-Конг, Китай и Южна Корея.

В този контекст трябва да се анализира и подновената инициятива за споразумение за свободна търговия, или FTA(Free Trade Agreement), между ЕС и Япония, която Европейската комисия разгледа на свое заседание на 31-ви май. Въпреки, че няма точна дата за започване на преговорите между ЕС и Япония за постигане на задълбочено споразумение за свободна търговия, завършването на процеса по предварителните

Сирия, Близкият Изток и Великите Сили: Между Либерализма, Национализма и Реализма

Последиците от британско, френско и белгийско колониално управление от края на 19-ти и началото на 20-ти век продължават да се чувстват с пълна сила в редица региони по света, както директно така и индиректно. Геноцидът в Руанда през 1994-та – безспорно един от най-разтърсвъщите епизоди на пост-колониално етническо изтребление – е само част от лавинообразната поредица от кървави конфликти днес, чийто зародиш се крие във властовата конфигурация наследена след оттеглянето на колонизаторите и от модела за емулиране, който те оставиха след себе си. Ето кратка илюстрация на този модел: в Руанда малцинствената етническа група Тутси беше преследвана за изтребление от доминантната етническа група Хуту, до някъде защото по време на Белгийското управление Тутси са били, така да се каже, "галениците" на колонизаторите: те са получавали повече права, блага, образование, социален сатус. Като малцинствена група – едва 14% от населението, срещу 85% Хуту – те са били избрани не случайно да служат на европейските си господари. До каква степен тази етническа омраза може да стигне е видно от нивото на жестокост – почти един милион души, жени, деца, старци, младежи, са били буквално съсечени с мачете. За да разбере човек какво означава това, трябва да си представи физическата сила, необходима за съсичането и изтребването на такъв голям брой човешки същества...

Референдумът в Гърция - гръцка салата, екстра лук без сирене и маслини

Че Гърция ще претърпи някакъв контролиран банкрут е ясно на всички, че ще излезе от евро зоната, рано или късно, е също почти толкова сигурно. Не може и да бъде другояче. Знае го гръцкото правителство, знаят го и лидерите в ЕС, знаят го и пазарите. Но всички обръщат гръб на реалността в опит да спечелят време и да омекотят удара върху еврозоната и другите закъсали членки. Въпросът е, обаче как това ще стане и дали ще е достатъчно да спаси както страната от пълен финансов крах, така и самия ЕС. На фона на всичко това, изненадващото решение на гръцкия премиер Папандреу да организира референдум по спасителния план, одобрен миналата седмица, не изглежда толкова изненадващо, колкото притеснително. Последиците и при положителен и при отрицателен изход ще се отразят доста тежко, особено на тези, които най-много имат нужда от спасяване. Въпросът е не защо референдум, а защо сега? И защо не се е допитал до минитс трите си, ако информацията е вярна, че дори Венизелос - финансовият му министър и главен преговарящ с ЕС, е бил в неведение за това изненадващо решение.

Предвид факта, че Папандреу не е дал все още подобаващо обяснение за решението си, можем само да спекулираме за причините за тази политическа бомба. Вероятно, обаче, то е по-скоро свързано с нестабилната вътрешно-политическа ситуация и директната опасност за неговото правителство и неговия пост, отколкото просто отчаян ход да изнуди ЕС за по-големи компромиси. Вероятно това ще е и обяснението, което той ще даде на Меркел и Саркози за този нож в гърба: "С референдум зле, но без мен и с предсрочни избори - още по-зле!"

Случайна справедливост или предизвестена смърт

Всяко убийство, независимо колко справедливо изглежда то, е отвратително деяние. Това важи и за предполагаемата екзекуция на бившия либийски лидер Моамар Кадафи. Въпреки това малко хора ще скърбят искрено за загубата му. Освен огромния брой либийци, които са били лично засегнати от варварския режим и за които неговата смърт вероятно е твърде бързо и лесно възмездие, както и освен милионите по света, които от морална гледна точка вероятно са по-спокойни, че още едно политическо чудовище замина безславно в историята, има и такива, които се чувстват по-спокойни, че Кадафи не е вече сред живите. Това са предимно политици, лобисти и бизнесмени, които въпреки високопарните моралистични речи, които държат очевидно за парлама, всъщност ламтяха след кървавите пари на либийския диктатор. Вероятно звучи като конспиративна теория, но ако Муамар Кадафи е бил убит от спонтанен изблик на желание за улична справедливост, то това ще да е сред най-радостните случайности, на които голяма част от световния политически и икономически елити са могли някога да се надяват. Конспиративното е, по-скоро във факта на объркани и противоречиви сведения, които идваха от разнопосочни центрове, сякаш да объркат публиката относно съдбата на Кадафи и в очакване на новинарската еуфория, че диктаторът не е вече сред живите.

Great collage

Rarely I post pictures or collages here. But I can't help but to post this one. It is so funny... and correct ;)

 

Аделина Марини ми зададе във форума уточняващ въпрос на мнението ми, изразено по отношение на интервюто с Боряна Пенчева. Тя попита: "Г-н Топалов, интересно е по принцип защо България решава именно по този въпрос да изкаже толкова категорична позиция, въпреки че си оставя отворена вратичка с репликата "на този етап"? Що се отнася до предложението по МФР, приемате ли приоритетите изразени от г-жа Пенчева за инвестиции в инфраструктура, енергетика, транспорт и околна среда?"

 

Ето какво отговорих:

 

Госпожо Марини, задавате правилен въпрос - какво налага България да взема отношение по такъв категоричен начин за нещо, което всъщност е в нейн ущърб (за момента). Аз нямам отговор, освен, че е в ход някакъв вид задкулисна договореност (horse trading) с други държави, които имат пряк интерес в тази насока. Моята позиция е не просто "национална", а предимно "принципна". Но понеже г-жа Пенчева изразява "национална" позиция, насочена към "националните" интереси (или поне така се предполага от поста, който заема), отбелязвам, че е странно защо се правим на "по-католици от папата". (малък lapsus calami в оригиналния ми постинг с липсата на тиренце - от бързане).

Що се отнася до въпроса за приоритетите - мисля, че те са правилно насочени. Но "по принцип" не съм съгласен с критиката към еко-изискванията за селскостопански субсидии. Тези изисквания са за гарантиране на опазването на околната среда, което е важно. Има принцип в живота на много хора - да дават здраве като са млади за пари и успехи, а да дават пари като остареят за здраве. Същото правят и държавите по време на своето развитие. Има една такава теория - Kuznets Curve. Не е нужно да пренебрегваме важните екологични приоритети в сляпо преследване на агрикултурно развитие. Изискванията на ЕК за определен процент земя, която да не е засята или други части от 30%товото обвързване на субсидии с екология всъщност са добре обусновани (макар да са в относителен ощърб към селскостопанските производители, особено едрите).

Бюджетните промени предложени от  ЕК като цяло са практично насочени. Приоритетите, заложени в бюджета включват промени, по които пари ще се изплащат на земеделските стопани и това, според мен, ще засегне повече страни като България и Румъния. От наша гледна точка, вероятно те не са добре обусловани. Но от глобална ЕС гледна точка, те имат основание. Това не е ситуация, в която каквото един печели, друг губи (въпреки, че при бюджетни решения обикновено взаимоотношението между отделни решения са точно такива - zero sum).

Подкрепям позицията на правителството по отношение на кохезионната политика и запазването на нивата на средства предвидени за инвестиции в инфраструктура, енергетика и околна среда. Но това твърдение на г-жа Пенчева някак си е в противовес с изразената от нея скептичност по отношение на 30% обвързаност на селскостопанските субсидии с екология. Странно противоречие, нали?

За данъка върху финансови транзакции и БГ позицията

Наскоро публикувано интервю със заместник министъра на финансиите Боряна Пенчева ме провокира да напиша следния коментар във форума. Честно казано, не съм голям привърженик на данъците. Но смятам, че позиция, която не е добре аргументирана, а се води от някакви спекулативни, теоретични и най-важното имагинерни фикции не е най-подходящата за национална политика, която да защитава интересите на България. Ето какво написах:

Не съм съгласен с г-жа Пенчева, че България трябва да се противопостави на въвеждането на данък върху финансовите транзакции (така наречения "Тобин данък" Tobin tax по името на Джеймс Тобин, който преди около 40 години защитаваше такъв данък). Ето защо:

Като оставим на страна, че самата г-жа Пенчева признава, че България може да се облагодетелства повече отколкото да загуби от такъв данък (нещо, което звучи добре на думи, но не е обусловено от реални цифри, а само от спекулации), такъв данък е не просто добър източник на приходи за ЕС бюджета. Той е уравновесител и би намалил някои от съществуващите неправомерности при регулацията на финансовите пазари и скрити приходи от липсата на такъв данък.

Няма да споменавам и за чисто психологическия момент относно нарастващото социалното напрежение, което се чувства навсякъде из ЕС и САЩ (и Япония). Ако не сте забелязали вече, младежи около Уолстрийт и в Европа (виж Рим, Лондон и Париж от миналата седмица, или пък Мадрид от преди няколко месеца) чак до Токио се бунтуват против неравностойното прилагане на правилата на капитализма. А те са ясни - който рискува, печели, който загуби - си поема отговорността. Вместо това, днес виждаме система, в която финансовите (и не само) корпорации успешно са приватизирали печалбите и са национализирали загубите си. Това не е капитализъм, а корпоративен социализъм, прощавайте.

Освен това, нека бъдем откровени: този манталитет за "подкупване" на финансови институции и компании като през цялото време треперим да не ги изплашим да избягат е повече фикция, отколкото реалност. Има много причини защо тези институции няма да избягат ако се наложи някакъв минимален данък на финансовите транзакции. Защото цената на преместване, както и цената да въртят бизнес със и в ЕС докато са ситуирани някъде извън ЕС ще е по-голяма или равна на един такъв минимален данък. Да не говорим за пропуснатите ползи. Накратко - банките няма да избягат от ЕС заради такъв данък, нека не заблуждаваме. Но пропуснатите ползи от приходите в бюджета ще са осезаеми много повече от страни като България, отколкото от страни като Германия, например. Предполагам лондончани биха се чувствали по различен начин, но това нека те си преценяват.

С две думи, нека да спрем да сме по-католици от папата и да си гледаме националния интерес, а не да се държим като wanna-be едри банкери. Г-жа Пенчева трябва да си спомни, че правителството, от което тя е част, представлява интересите на обикновените хора в България, не на международните финансови институции. И нека не повтаря мантри, измислени по екзекутивните лофтове на екстравагантни корпоративни щаб-квартири.

• 

• APRIL 23, 2011

Reactor Team Let Pressure Soar

By PHRED DVORAK

TOKYO—The operator of Japan's stricken nuclear plant let pressure in one reactor climb far beyond the level the facility was designed to withstand, a decision that may have worsened the world's most serious nuclear accident in a quarter century.

Japanese nuclear-power companies are so leery of releasing radiation into the atmosphere that their rules call for waiting much longer and obtaining many more sign-offs than U.S. counterparts before venting the potentially dangerous steam that builds up as reactors overheat, a Wall Street Journal inquiry found.

Japan's venting policy got its first real-world test in the chaotic hours after March 11's earthquake and tsunami knocked out cooling systems at the Fukushima Daiichi nuclear-power complex. By the first hours of March 12, an emergency was brewing inside the plant's No. 1 reactor.

By around 2:30 a.m., the pressure inside the vessel that forms a protective bulb around the reactor's core reached twice the level it was designed to withstand. Amid delays and technical difficulties, it was another 12 hours before workers finished releasing radioactive steam from this containment vessel, via reinforced pipes, to the air beyond the reactor building.

Why North Korea's Nuclear Bullishness Is Good News for US Foreign Policy

North Korea tested a nuclear device this past Memorial Day weekend in attempt to call the US bluff. The Great Powers rushed to condemn the test, which was expected, and the UN's Security Council is expected to deliver a strong resolution against N. Korea. South Korea, frightened and frustrated, agreed to back the US plan to search N. Korea's boats for weapons. Pyongyang has warned that such a move would be considered an open declaration of war. Now South Korea must call the North's bluff.  But the real victims of the Dear Leader's power game will be Russia and China, along with his tacit supporters. Conversely, he US actually stands to benefit from this escalation. Here is why.

Before looking at the implications of this new situation, and the possible ways to respond, we must address: a) why the escalation happened and b) why it happened now. There are at least two possible scenarios as to why Pyongyang tested the nuclear devices, and launched the missiles. The first one is linked to domestic bickering for power. It is no secret that Kim Jon Il's health is ailing, and some conspiracy reports even suggest that he has died, but this is kept secret from ordinary citizens and the rest of the world. In either case, it is safe to guess that there is an ongoing struggle for power between different branches of the totalitarian regime. It is

New York Terrorist Plot a Test for Domestic Counterterrorism Strategy

The recently released by FBI information about the arrests of four suspects who allegedly planned to blow up a few synagogues in NYC and shoot down military planes with a ground-to-air Stinger missile system will now become, perhaps, the greatest test for the argument that counterterrorism could be conducted successfully via the traditional court systems, without extrajudicial methods, such as Guantanamo or similar renditions.

[caption id="attachment_148" align="aligncenter" width="249" caption="The targets of the alleged terrorists, courtesy of BBC"][/caption]

To examine this I look into the particulars of each approach.

Why Global Warming Is Not So Bad When Clinton Resets Russian Winter And Obama Calls For Iranian Spring

Is this the coming of Obamian naivity?

Last month the Secretary of State Hilary Clinton announced that the US is pressing the reset button in the relationships with Russia. Last week President Obama addressed Iran for the first day of Spring which marks the Iranian New Year. Together, these two top foreign policy initiatives amount to a global warming in the world political weather, marked by severing Russian political winter and Iranian nuclear fall.

Critics to this new foreign policy approach rushed to lump together the two initiatives pronouncing them to be the new Wilsonian idealism, perhaps worthy a name such as Obamian naivism. Their arguments against this unorthodox foreign policy approach have certain merits. It shows a dose of idealism and inexperience in the tough and cynical world of international

Shit Shares and Wind Trade, or Why Madoff is not Law

If, in the rarity of quasi-scientific historical frivolousness, one tries to assign specific cause, or 'blame,' or simply 'a major contribution' for such a complex event and with such profound implications for the posterior evolution of Europe, and indeed the world, as the French Revolution of 1789, neither Voltaire nor Rousseau can top the unintended consequences from the grandiose ambitions of the Scottish financial jack-of-all-trades John Law. When his financial adventure for selling shares of what appears to be among the biggest financial enterprises in the beginning of the 18th century - la Compagnie d'Occident - came to an end, the French treasury, and indeed the French crown, were plunged into deep financial recession, which culminated with a spontaneous social revolution.

No one really expects that one such contemporary collapse of another financial empire built on lies and avarice that of the American jack-of-all-trades Bernard Madoff, will cause a social revolution commensurate to the French one. But, there is