Япония Пуска Зеленото Они* от Японското Токкури** Отново на Свобода

 

След унищожителното земетресение и цунами през март 2011 огромна част от японците се сбогуваха с мита за "безопасната" ядрена енергия, пък била тя и за "мирни цели", и се обявиха в подкрепа на перманентното затваряне на ядрените централи по цялата територия на страната. В отговор на големия обществен натиск и от съображения за безопасност тогавашният премиер Нато Кан обяви поетапно изваждане от експлоатация за неопределен период от време на всички 52 (според някои са 54, зависи от начина на класификация) ядрени реактора в страната. Спирането на ядрен реактор отнема много време и за това последният спрян реактор беше през май тази година, на северния остров Хокайдо. Според последното обществено проучване на един от най-големите вестници в Япония, Майничи Шинбун, повече от година след аварията във Фукушима 71% от запитаните продължават да са против възстановяването на ядрените централи. Въпреки това радостта от мораториума върху ядрената енергия бе кратка. Почти едновремено със затварянето на последния реактор започна масова офанзива в медиите за скорошното връщане в експлоатация на поне някои от ядрените мощности. Привържениците на връщането на Япония към ядрената енергетика са много и разнообразни. Но те се обединиха в мощна Пи Ар кампания, чието послание целеше да сплаши хората с неприятен, но строг режим на тока през лятото. Въпреки това, опозицията срещу ядрената енергия в Япония не намаля. Напротив, нарастна и привлече като свои говорители известни писатели, артисти, учени, журналисти и т.н.

Как тогава да си обясним противоречивото и без съмнение непопулярно решение на сегашния премиер Йошихико Нода да разреши връщането в експлоатация на два реактора в една от най-необезопасените централи – Ой, в префектурата Фукуй на западното крайбрежие, в момент, когато 71% от населението е против? При това въпреки всекидневните масови демонстрации в Токио и другите големи градове? Няколко са възможните обяснения.

Япония и свободните търговски споразумения (FTAs) като една чаена церемония

[caption id="" align="alignright" width="470" caption="President Hu Jintao, the Republic of Korea President Lee Myung-bak (left) and Japan's Prime Minister Yoshihiko Noda pose for photographers during their meeting in Beijing on Monday"][/caption]

В ноемврийския брой на Foreign Policy американският държавен секретар Хилъри Клинтън публикува  статия, озаглавена "Тихоокеанският век на Америка" (America's Pacific Century). Въпреки огромната си важност, тази публикация остана малко забелязана извън средите на международните анализатори. Тя, обаче, не е просто симптоматична за течащата промяна във външно-политическата стратегия на САЩ, но и е до голяма степен програмна. Накратко казано, американският държавен секретар определя Азия и особено Азиатско-тихоокеанския регион като основен приоритет за бъдещата "капитална" външно-политическа стратегия на Америка. Излизайки от две войни, които погълнаха огромни ресурси и най-вече - вниманието на политиците, САЩ вече могат да погледнат към може би най-интересния от гледна точка на комплексност и много-пластавост в международен аспект регион.

Това повишено внимание към региона не е случайно. Тук, разбира се, са двете най-многолюдни държави в света - Китай и Индия. Тук са също така и двете най-могъщи икономики в света след тази на САЩ - Китай и Япония. В този регион се намират и пет от деветте ядрени сили в света - Русия, Китай, Индия, Пакистан и Северна Корея. Не на последно място, тук се намират най-големите технологични центрове и финансови пазари наред с тези на САЩ и ЕС - Япония, Сингапур, Хонг-Конг, Китай и Южна Корея.

В този контекст трябва да се анализира и подновената инициятива за споразумение за свободна търговия, или FTA(Free Trade Agreement), между ЕС и Япония, която Европейската комисия разгледа на свое заседание на 31-ви май. Въпреки, че няма точна дата за започване на преговорите между ЕС и Япония за постигане на задълбочено споразумение за свободна търговия, завършването на процеса по предварителните

EU doesn't need more democracy, but a new permissive consensus

Clearly, across Europe democracy is hijacked by populist eurosceptics. Like hyenas and vultures, they gang up in ever greater number, foretasting the feast on a morbidly wounded EU. In France, Francois Hollande did not win the French presidential elections; Nicolas Sarkozy lost them. But certainly not to the French socialist candidate. He fell prey to the far-right eurosceptic Marine Le Pen and her Front National. And in Greece the two dominant pro-EU parties fell prey to the marginal eurosceptic forces. The Pyrrhic success of Nea Democratia to increase its nominal parliamentary representation vis-a-vis PASOK from the previous elections is largely a result of a strategic vote by the pro-European voters in the country who judged the party and its leader, Antonis Samaras, as a better front runner against the eurosceptic extremist parties. In Finland, the NCP and the Social Democrats lost to the True Finns in the 2011 elections, and the Dutch government fell recently after the eurosceptic Geert Wilders withdrew his support for the Mark Ruttes' minority government.

 

Politicians are wrong to deal with the current EU crisis by seeking financial remedies. The current euro-malaise is a symptom of an illness, not the illness itself. The real illness of Europe is called democracy. I am hardly the exception of thinking this way. But I imagine to be in the minority of those who differ from the widespread view that it is the "democratic deficit" that causes the crisis. Not too little democracy, but too much of it is in the bottom of it all. Today's European Union survival path increasingly passes through greater political and fiscal federalization - a process that must be seen through the prism of nation-building dynamics. If nation-building history teaches us anything, however, it is that democracy is not the answer, but could very well be the problem.

ЗА ДИЕТИТЕ, АТИНСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ И ЕВТАНАЗИЯТА ПО ЕПИКУРЕЙСКИ

 

От личен опит мога да кажа - най-трудното на диетата и спортния режим е... диетата и спортният режим. За това се оглеждам понякога за програми, като Weight Watchers или разни магически хапчета, които обещават фантастично бързо и ефективно отслабване, без лишенията на строгата диета и потенето на редовните физически упражнения. И така от има-няма 15 години. Резултатът е - продължавам да съм с наднормено тегло, остарял съм и съм все по-обезкуражен от липсата на прогрес. Всъщност, може да се каже, че почти съм посвикнал с мизерията си...

През изминалата неделя гръците доказаха, че имат същия проблем: иска им се хем да отслабнат от свръх-наднорменото си тегло, което повече от 15 години трупат, хем да не се потят във физкултурния салон, хем пък да не се откажат от гастрономическите си пристрастия към обилна шветска маса за закуска, отрупан римски обяд и епикурейска вечеря, която повече напомня на цяла нощ пируване под
ритмите на сиртаки. Няма да е пресилено да се каже, че строгата германска диета на д-р Ханс, която залага на задушени на пара коренни зеленчуци - предимно моркови и ряпа - не сляга добре в разширените стомаси на любителите на сувлаки и мусака.

Сирия, Близкият Изток и Великите Сили: Между Либерализма, Национализма и Реализма

Последиците от британско, френско и белгийско колониално управление от края на 19-ти и началото на 20-ти век продължават да се чувстват с пълна сила в редица региони по света, както директно така и индиректно. Геноцидът в Руанда през 1994-та – безспорно един от най-разтърсвъщите епизоди на пост-колониално етническо изтребление – е само част от лавинообразната поредица от кървави конфликти днес, чийто зародиш се крие във властовата конфигурация наследена след оттеглянето на колонизаторите и от модела за емулиране, който те оставиха след себе си. Ето кратка илюстрация на този модел: в Руанда малцинствената етническа група Тутси беше преследвана за изтребление от доминантната етническа група Хуту, до някъде защото по време на Белгийското управление Тутси са били, така да се каже, "галениците" на колонизаторите: те са получавали повече права, блага, образование, социален сатус. Като малцинствена група – едва 14% от населението, срещу 85% Хуту – те са били избрани не случайно да служат на европейските си господари. До каква степен тази етническа омраза може да стигне е видно от нивото на жестокост – почти един милион души, жени, деца, старци, младежи, са били буквално съсечени с мачете. За да разбере човек какво означава това, трябва да си представи физическата сила, необходима за съсичането и изтребването на такъв голям брой човешки същества...

Референдумът в Гърция - гръцка салата, екстра лук без сирене и маслини

Че Гърция ще претърпи някакъв контролиран банкрут е ясно на всички, че ще излезе от евро зоната, рано или късно, е също почти толкова сигурно. Не може и да бъде другояче. Знае го гръцкото правителство, знаят го и лидерите в ЕС, знаят го и пазарите. Но всички обръщат гръб на реалността в опит да спечелят време и да омекотят удара върху еврозоната и другите закъсали членки. Въпросът е, обаче как това ще стане и дали ще е достатъчно да спаси както страната от пълен финансов крах, така и самия ЕС. На фона на всичко това, изненадващото решение на гръцкия премиер Папандреу да организира референдум по спасителния план, одобрен миналата седмица, не изглежда толкова изненадващо, колкото притеснително. Последиците и при положителен и при отрицателен изход ще се отразят доста тежко, особено на тези, които най-много имат нужда от спасяване. Въпросът е не защо референдум, а защо сега? И защо не се е допитал до минитс трите си, ако информацията е вярна, че дори Венизелос - финансовият му министър и главен преговарящ с ЕС, е бил в неведение за това изненадващо решение.

Предвид факта, че Папандреу не е дал все още подобаващо обяснение за решението си, можем само да спекулираме за причините за тази политическа бомба. Вероятно, обаче, то е по-скоро свързано с нестабилната вътрешно-политическа ситуация и директната опасност за неговото правителство и неговия пост, отколкото просто отчаян ход да изнуди ЕС за по-големи компромиси. Вероятно това ще е и обяснението, което той ще даде на Меркел и Саркози за този нож в гърба: "С референдум зле, но без мен и с предсрочни избори - още по-зле!"

Случайна справедливост или предизвестена смърт

Всяко убийство, независимо колко справедливо изглежда то, е отвратително деяние. Това важи и за предполагаемата екзекуция на бившия либийски лидер Моамар Кадафи. Въпреки това малко хора ще скърбят искрено за загубата му. Освен огромния брой либийци, които са били лично засегнати от варварския режим и за които неговата смърт вероятно е твърде бързо и лесно възмездие, както и освен милионите по света, които от морална гледна точка вероятно са по-спокойни, че още едно политическо чудовище замина безславно в историята, има и такива, които се чувстват по-спокойни, че Кадафи не е вече сред живите. Това са предимно политици, лобисти и бизнесмени, които въпреки високопарните моралистични речи, които държат очевидно за парлама, всъщност ламтяха след кървавите пари на либийския диктатор. Вероятно звучи като конспиративна теория, но ако Муамар Кадафи е бил убит от спонтанен изблик на желание за улична справедливост, то това ще да е сред най-радостните случайности, на които голяма част от световния политически и икономически елити са могли някога да се надяват. Конспиративното е, по-скоро във факта на объркани и противоречиви сведения, които идваха от разнопосочни центрове, сякаш да объркат публиката относно съдбата на Кадафи и в очакване на новинарската еуфория, че диктаторът не е вече сред живите.